Защо някои деца извикват „СПРИ!“, а други просто замръзват?

Какво всъщност се случва в мозъка на детето, когато попадне в опасна ситуация?

"Защо не избяга?"

"Защо не извика?"

"Защо не се защити?"

Това са едни от най-болезнените въпроси, които един родител може да си зададе, след като разбере, че детето му е станало жертва на насилие или тормоз.

Почти всеки от нас си представя как би трябвало да реагира едно дете:

Да извика.

Да избяга.

Да потърси учител.

Да се защити.

Но истината е, че в първите секунди на опасността детето почти никога не избира съзнателно реакцията си.

Избира я неговата нервна система.

И това е една от най-важните причини да не обвиняваме децата за начина, по който реагират, а да ги научим какво могат да направят.

Мозъкът не търси най-правилното решение. Търси най-бързото.

Нашият мозък е резултат от милиони години еволюция.

За древния човек най-голямата опасност не е била да вземе грешно решение, а да не вземе никакво решение навреме. Затова и днес, когато амигдалата разпознае възможна заплаха, тя не чака рационалният мозък да анализира ситуацията.

Тя задейства това, което учените наричат каскада на защитните реакции (defense cascade) – поредица от автоматични механизми, чиято единствена цел е да увеличат шанса ни за оцеляване.

Най-интересното е, че всичко това започва преди съзнателно да сме осъзнали какво точно се случва.

Как мозъкът избира как да реагира?

След като идентифицира опасност, преди да направим каквото и да е, мозъкът отделя части от секундата, за да прецени ситуацията. Тази кратка, често невидима реакция се нарича замръзване (freeze). През това време нервната система оценява дали има реална опасност, колко е сериозна тя и коя стратегия дава най-голям шанс за безопасност. Понякога тази оценка продължава толкова кратко, че дори не забелязваме, че е имало „замръзване“.

След тази светкавична оценка мозъкът избира една от няколко защитни стратегии:

• Бягство (Flight) – ако има безопасен изход, най-доброто решение е да се отдалечим от опасността.

• Борба (Fight) – когато бягството не е възможно, организмът може да премине към активна защита.

• Тонична неподвижност (Tonic immobility) – при силно усещане за безизходица тялото може да стане напълно сковано и човек временно да не може да се движи или да извика.

• Колапс (Collapse) – в най-екстремните ситуации организмът може рязко да намали активността си, като своеобразен последен защитен механизъм (напр. да припадне). Тази стратегия е видима и при животните като Play dead;

• Подчинение или съгласяване (Fawn)* – понякога най-безопасната стратегия е да успокоим другия чрез съгласие, угодничене или изпълнение на исканията му.

  Възстановяване (Recovery) – след като опасността премине, нервната система постепенно се успокоява и връща тялото към нормалното му състояние.

  
  

*не е оригинално част от теорията за каскадната защита, но добавяме тук, тъй като в последните години все повече се говори за нея като първична стратегия в ситуации на опасност.

Можем да си представим тези стратегии като кутия с инструменти. В идеалния случай мозъкът разполага с всички тях и избира най-подходящата за конкретната ситуация. На практика обаче

не всяко дете има достъп до всички "инструменти" всеки път.

Това зависи от много фактори като зрелостта на нервната система, предишния опит, преживени травматични събития, възпитателните послания, наличието на неинтегрирани първични рефлекси (рефлекса на Моро или Fear Paralysis Reflex (FPR)), както и от това доколко правилно е разпозната и оценена самата ситуация на заплаха.

Затова две деца могат да попаднат в една и съща ситуация и да реагират напълно различно. Едното ще извика за помощ, другото ще избяга, третото ще удари, а четвъртото ще замръзне. Това не означава, че едното е по-смело, а другото – по-страхливо. Означава, че в този момент нервната им система е имала достъп до различен набор от стратегии.

Как да осигурим достъпа до "инструменти"?

На първо място е важно да научим детето ДА РАЗПОЗНАВА ОПАСНОСТТА и да разграничава физическата опасност от усещането за дискомфорт. За развиващият се мозък това все още е трудно. Ние се раждаме с автоматичната си ситема за отговор, но минава време докато осъзнаем, че не всяка ситуация е реална заплаха. Именно поради тази причина едни деца реагират с удар, ако друго дете им вземе играчката, а други се вцепеняват, ако някое дете ги блъсне умишлено. И в двата случая нервната система регистрира заплаха, но избира различна стратегия за справянето й. В същото време, поради липсата на предишен опит, децата може да не успеят да идентифицират реална заплаха, когато тя изглежда като усмихнат непознат мъж с кученце.

Умението за разпознаване на опасността е важна родителска задача. От ежедневното ни поведение и родителските ни реакции, когато детето "регистрира" заплаха зависи дали то ще активира система на "защита" при обичайни ситуации на фрустрация (напр. взеха ми играчката, мой ред беше).

С всяко ново преживяване нервната система изгражда нови връзки и постепенно разширява набора от стратегии, до които има достъп ( ако няма физиологични/неврологични причини, които го възпрепятстват). Колкото по-често едно дете упражнява определена реакция в спокойна и безопасна среда, толкова по-вероятно е тя да бъде достъпна и в реална ситуация.

Най-бързата реакция в критичен момент обикновено е тази, която нервната система е упражнявала най-много.

Именно на този принцип създадохме уъркшоп серията

„Когато светът не е розов“. 

Вместо просто да говорим с децата какво трябва да направят, ги поставяме във внимателно подбрани, безопасни сценарии, които приличат на реални житейски ситуации. Повторенията и ролевите игри им помагат правилно да идентифицират опасността и да автоматизират различни стратегии на отговор.

ЗАЩО И РОДИТЕЛИТЕ УЧАСТВАТ?

Присъствието е част от самия механизъм на учене.

Сигурният възрастен действа като своеобразен биологичен буфер за нервната система на детето. Децата се регулират чрез нас, те „заемат“ спокойствието на родителя, а неговото присъствие намалява усещането за заплаха и позволява на мозъка да остане в т.нар. прозорец на толерантност – състоянието, в което едновременно можем да преживяваме, да мислим и да учим.

Това е особено важно по време на симулации. Макар децата съзнателно да знаят, че се намират в безопасна среда, нервната им система реагира така, сякаш ситуацията е реална. Ако нивото на напрежение стане прекалено високо, достъпът до новите стратегии намалява и на преден план излизат автоматичните реакции. Присъствието на родителя помага детето да остане в оптималното състояние за учене, а не просто да „оцелява“ в ситуацията.

Има и още една причина, поради която тренираме заедно.

Ситуация на опасност може да възникне и за нас, възрастните, когато сме с детето. Ако не сме тренирани, автоматичната ни реакция в такъв момент може да не бъде най-ефективната. Именно защото децата "заемат" от нашето спокойствие и реакция, на тях дължим това да съумеем да реагираме по оптимален начин в такъв момент и да осигурим общата ни безопасност.

В уъркшопа родителят и детето изграждат общ модел за действие. Те преживяват едни и същи ситуации, упражняват едни и същи принципи и създават общи ориентири - думи, сигнали и последователност на действията, към които могат да се върнат в реална ситуация. Така в неговата нервна система се изгражда не само ново умение, но и увереността, че „ние знаем какво да направим“.

Ако безопасността на децата е тема, която ви вълнува, потърсете "Когато светът не е розов" в месечната програма на Мунка и се присъединете към нашата Viber общност за безопасност и самозащита.